За Африка пътувахме с KLM, през Амстердам. Първият полет беше с едно малко и мръсно самолетче. В Амстердам намерихме от кой гейт излита самолетът за Кения и седнахме да чакаме. Около нас чакаха и доста африканци, някои от които облечени в африкански носии. Имаше даже една негърка, която си кърмеше невъзмутимо малкото негърче, сякаш е в мол-а, а не на обществено място. Когато стана време да потегляме, видяхме че ще ни возят в грамаден самолет на два етажа. Аз се превъзбудих и исках да се кача на втория етаж, обаче ми обясниха, че той е за баровци, а цървулите като мене седят на първия. Освен това самолетът беше даже по-мръсен и от първия, с някаква старовремска, пожълтяла от годините мебелировка. Седнахме и точно чакахме шофьорът да подаде газ, когато ни звъннаха приятелите, които пътуват през Истанбул и казаха, че самолетът им се счупил и още киснат в Берлин. Щели да изпуснат връзката за Африка и да спят в Турция. Точно затворих телефона и грамадният, пожълтял от годините самолет, се разфуча и излетя. Аз рекох да си пусна нещо забавно на екранчето, обаче то запецна и седя блокирало поне половината полет. Затворих капандурата, защото имаше ослепително слънце и се отдадох на мечти за чудните африкански пампаси, където търчат носорози и други такива екзотични животни. След известно време екранчето се самооправи и показа, че сме точно на края на Средиземно море и след малко започва Африка. Веднага отворих капандурата и за щастие нямаше никакви облаци, така че всичко долу се виждаше като на длан. Показа се Египет. Видях плаж, после някакви съоръжения и още по-после - самолетна писта. Стори ми се много интересно. После започна пясък. Аз не се отлепвах от прозорчето и гледах поне час и половина само пясък. Като си представих с каква бясна скорост летиме, направо страх ме хвана. Вярно, че пясъкът беше разнообразен. По-светъл, по-тъмен, на бубуни и вълнички, ама все пясък. Викам си, ако тука те метнат по средата на тоя пясък, направо си сдал багажа. Няма излизане. След малко се стъмни и запончаха са се виждат светлинките на някакви египетски села. Зачудих се какви ли хора има в тия села и какво ли правят. Сигурно разни фараони вечерят нахут и леща, с фараонесите си. После екранчето показа, че навлизаме в Судан и светлинките изчезнаха. Направих си извода, че долу е голяма беднотия. Щом и ток нямат. После дойде Етиопия, обаче и там не видях светлинки. Може и да е имало, нищо не казвам, но аз не ги видях. След Етиопия дойде Кения и там стана панаир. Светлинки докъде ти око види. Явно, рекох си, тия са местните африкански богаташи. Шофьорът обяви, че след малко ще се приземяваме и ни подкани за клозетите. Чудех се леко дали да не се поканя по голяма нужда, щото долу в Африка сигурно няма клозети, ами се клечи над ровове или нещо още по-страшно. Обаче то насила хубост не става. По едно време самолетът изскърца със спирачките и спря. Такова нещо не ми се беше случвало никога. Обикновено усещам още в първия момент, когато превключи мотора за снишаване, а и страшно ме болят ушите, защото явно са ми калпави някакви мембранки вътре. Тоя път - нищо. Както си летяхме и "щрак" - закова долу.
  Летището много ме изненада. Голямо, модерно, с магазинчета и реклами. Аз си представях някакви сламени колиби, а то класи над софийското. На Бай Ганьо Германеца зверски му се пушеше и се завтекохме към някакъв пушком, през девет гейта, в десети. По път успях в бързината да купя две студени бири от престижната марка "TUSKER", на чиито етикети имаше нарисуван слон с бивници. Та седнахме на рахат в пушкома, отворихме по едно африканско пиво и изпаднахме в приповдигнато настроение. Аз обяснявах на Бай Ганьо какви чудни приключения ни очакват тепърва, а той прочете, че вкусната африканска бира Тускер била съдържала малц и захар, и отказа да я пие. Е, изпих и неговата. После ни качиха на едно много малко самолетче на Кенийските авиолинии, което беше пет пъти по-чисто и луксозно от холандските, и за нула време ни метнаха в Руанда. Там, на едно гише, ни залепиха тройни визи, които важат за Кения, Руанда и Уганда. За услугата един негър ни взе по 100 долара, които прилежно прибра в дървена кутийка. Още докато ни лепяха визите, видяхме нашия приятел Феликс, който беше дошъл малко по-рано, през Лондон. Разпрегръщахме се, взехме си багажите и излязохме навън, тръпнещи от любопитство какво ли ще ни предложи нощна Руанда. Аз очаквах кудкудякащи негри таксиджии да ни се нахвърлят, дърпайки ни всеки към своя си таралясник. Няма такова нещо. Тихо, спокойно, чисто, хубав асфалт с идеална маркировка, декоративни градинки, никакви хора и най-вече зверски студ. В Африка, посред Екватора. Направо ни паднаха ченетата. Отидохме до едно павилионче с банкомат вътре и си изтеглихме руандайски пари. Те явно бяха много евтини, защото уж изтеглихме колкото за проба, а машината изплю някакви дебели пачки с много нули. Абе, нищо не бяхме проучили предварително и изненадата беше много голяма. Таксито ни струваше 7 долара и беше хубава нова кола, която миришеше на парфюм. Негърът шофьор носеше костюм, казваше ни "мистър" и ни натовари куфарите в багажника. Много ни хареса всичко и се засрамихме при мисълта за нашите потни и нагли таксиджии, които слушат чалга, не знаят английски, но пък знаят как да те излъжат със сметката. Къде-къде по-напред е бай руандаец. По път също се изумихме от идеалната чистота на улиците. Покрай бордюрите имаше светлоотразители - бели по посока на движението и червени - в обратната. Накрая стигнахме до хостела "Мамба", който се намираше на едно възвишение, в нещо като дипломатически квартал. Наоколо имаше много луксозни резиденции, а пред всяка резиденция - войник с парадна униформа и калашник. Спряхме пред Мамбата и нашият шофьор започна да бибипка и да думка с юмрук по ламаринената врата на двора. Събудихме едно негърче, което ни настани в просторна стая с пет двуетажни кревата, всичките опасасни с мрежи против комари. Мрежите - като швейцарско сирене, целите на дупки. В единия креват спеше някакво лице, но останалите девет бяха свободни. Метнахме си багажа и се завтекохме веднага обратно на двора. Беше около 2-3 през нощта, но негърчето ни уведоми, че можем да седнем и да пием бира колкото си искаме. Голяма радост. Пихме по 4-5 бири, пълни с малц и захар, докато си разказваме премеждията. По едно време Бай Ганьо Германеца се предаде, а ние с Феликс постояхме още малко. Обиколихме двора, който беше огромен и много добре поддържан. Полюбувахме се на едно абсурдно африканско дърво с невиждана форма, а се повъртяхме и на една въртележка. Въртележката беше идеално смазана и се въртеше с шеметна скорост, без да издава нито звук. От тая въртележка ни стана лошо, доповръща ни се и се качихме горе, да си починем след този, наситен с емоции и приключения ден.


Руандайски деца в столицата Кигали. Синята тениска е голяма кокетка и позира. :)


Майка с бебе в Кигали


Работници около едни оранжерии за декоративни растения


Отново позьорчета


А тия двамата бяха велики! Жената - невероятно грациозна и елегантна. Всички руандайки са много красиви. Мъжът пък беше някакъв старейшина. Това се познава по шапката. С такива шапки ходеха само по-възрастни мъже, а и не бяха често срещаха гледка. Освен това всички се отнасяха с голямо уважение към тях.


Красота!


И кожата им е невероятна. Нямат кьорава брадавица, за разлика от някои многоуважаеми съблогерки. :)))






Това е реклама на местната бира


Автопортрет в огледалото, в един ресторант. Храната беше невероятно вкусна - все едно баба ти я е готвила. :)



ПП Ако ми напомпате тоя постихг с фалшиви прочити и го сложите на първа страница - ще пусна и втора част. Ако ли не - пак излизам в нелегалност и ви оставям да си четете малоумните стихотворения на блоговите поетеси.

Чудесен репортаж пътепис. В най-добрите традиции на автора. Даже може да се каже, че все повече задобряваш в стила. Ако бях един издател, веднага бих ти предложил контрактче. Сигурен съм, че такова свежо четиво, задължително би имало успех. Направо се чудя на тези издатели как печатат скучните и префърцунени пътеписи на блогерката вучето(вуковска), вместо твоите.

Мислех си за онзи епизод с капака на тоалетната чиния в Япония. Може би не се е отваряли е блокирал, защото е искал да му се поклониш?

Отличен коментар, в най-добрите традиции на автора. А Вучето я знам коя е. Четох пътепис за Ню Йорк. Много нафукан и самонадеян стил. Не е за мене. Поздрави! :)

"След Етиопия дойде Кения и там стана панаир. Светлинки докъде ти око види"

Може английската кралица да има да им връща нещо и да им го връща в...ток?:)))

"И кожата им е невероятна. Нямат кьорава брадавица, за разлика от някои многоуважаеми съблогерки. :)))"

И у наше село си имаме такива, грациозни и със същите тоалети, та не съм впечатлена много. Виж, друго ме изненанда, чистотата. Чакам с нетърпение втора част. Имам три години в които да реша накъде ще бягам от Европа;)
пп. Аз пък така се заглеждам по мъжете негрочи в рейсовете. Абе, едно косъмче нямат по телата. Скубят ли се, щавят ли се, ама едни кожииии...да речеш, че са кьосета, не са - имат бради:)))

Направи ми впечатление, че го използват максимално за ненужни цели.

от което все по - ясно ми става, че това не е моята дестинация. Иначе е любопитен пътепис.

Все повече се убеждавам, че вродената грация на африканките се дължи на това, че носят багажа на главите си. Мой приятел доведе жена от Ботсвана - изключително грациозна, но и изключително тъпа. Негърска им работа.

Ами ти си дърта,ще вземеш да умреш там, после да ти събираме пари за връщане. И лъвовете няма да искат да те ядат:))